Не мога дълго да изтрая без Атон. Но кризата си казва думата: няма работа – няма пари – няма пътувания. Но все още има добри приятели, помагат :)
Веднага след Пасха, на 4 срещу 5 април 2010 г. тръгнахме с Мариан и Алексей (през нощта) за Света Гора. Пристигнахме прекалено рано в Урануполи, но по-добре така, отколкото да бяхме закъснели и да изпуснем кораба. Който можеше дремна, аз предпочетох да пия кафета и да се разхождам. Щом отвориха бюрото за поклонници, си взехме диамонитириото, след това и билети за ферибот. И в 9:45 вече плавахме към Дафни.
В главното пристанище на Атон (Дафни) имахме около час престой – тъкмо да разгледаме магазините. След това хванахме по-малкото корабче “Света Анна”, с което се придвижихме до манастира Дионисиу. Там беше първият ни ден (5 април) от това поклонение.
Дионисиу (или Дионисиат) е над морето, от югозападната страна на Атон. Основан е през 1375 г. от преп. Дионисий, монах. Първи ктитор е император Алексий III Комнин Трапезундски. Престолният празник на Дионисиу е на Еньовден (Рождество на св. Йоан Предтеча – 24 юни/7 юли). Тук е погребан и св. Нифонт, Константинополски патриарх, който като монах е живял в манастира, пазят се и мощите му. Тук е и чудотворната икона на Пресвета Богородица “Акатистна” – според преданието пред нея през 7 век тогавашният константинополски патриарх Сергий I за пръв път е прочел Богородичния акатист.
Много хубав манастир.
Сутринта имаше литийно шествие до кръстилната фиала на около 300 метра нагоре от манастира – със май всички сандъчета с мощи на светци, съхранявани в Дионисиу. Литията приключи пред вратите на манастира, където се подредиха всички мощи и всички минахме да им се поклоним и да ни поръсят със светена вода.
Към 10 на 6 април (Светли Вторник) хванахме пак корабчето “Св. Анна” и отидохме до манастира Григориу (Григорият) – съвсем наблизо, съседен по море: основан в 14. век от аскета Григорий. Престолен празник на манастира е 6/ 19 декември – денят на св. Николай.
В Григориу се настанихме и веднага тръгнахме към Симонопетра – най-атрактивният на вид атонски манастир, високо над морето. С нас потегли и един черногорец, Младен. За около час и половина се стига от единия до другия манастир. В Симонопетра се видяхме с един приятел на Мариан (отец Елисей, българин от Македония), който ни заведе до пещерата на основателя на манастира – преп. Симеон, след това и в църквата да се поклоним на мощите (най-вече ръката на св. равноап. Мария Магдалина). Симонопетра е не само атрактивен, но и много добре подреден манастир, елитен манастир. Трудно може да се остане там да се спи, затова бях много доволен, че поне успях да го разгледам.
Навсякъде през Светлата седмица звънтят камбани, но в Симонопетра съвсем пък не спираха в този ден. Оказа се, че използват празничната седмица да обучават нови монаси на биене на камбани. В Света Гора в ежедневната практика се използва таландон, камбаните са само за големи празници.
Върнахме се тъкмо навреме за служба в Григориу. Предстоеше бдение – на 7 април в Света Гора празнуват Благовещение, по стар стил. Но не останах на цялото, бях прекалено уморен.
Сутринта на 7 април (Светла сряда и Благовещение) след литургията и обяда отново се качихме на “Св. Анна” и отидохме до Дафни, там се прехвърлихме на автобус, който ни закара до Карея. Настанихме се в скита Св. Андрей – аз поне за трети път спах в този огромен и прекрасен (но полуразрушен) ватопедски скит. Установих, че голямата църква, която години наред беше недостъпна, вече е ремонтирана отвътре, осветена отново и функционира – разгледах я и успях да се поклоня на мощите на св. Андрей.
Спуснахме се и до келията “Достойно ест”, която се оказа сравнително близо до скита, просто не знаех къде е. В момента тази келия е необитаема, но доскоро е била обитавана от български монаси. Иначе се води към манастира Пантократор. След това с Алекс отидохме до Карея, разгледахме магазините, пихме кафе, успяхме да влезем за вечерня и в Протата (напълно ремонтиран отвън, вече без скелета и навеси) и да се поклоним на иконата Пресвета Богородица “Достойно Ест”. Тази чудотворна икона е най-голямата светиня на Атон. Пред нея, когато е била в гореспоменатата келия (иначе посветена на Успение Богородично) се е явил архангел Гавраил и е изпял и изписал добавката пред “Честнейшую херувим”: “Достойно ест яко воистину блажити Тя Богородицу, присноблаженную и пренепорочную, и Матер Бога нашего”. Така почетохме всъщност и празника Събор на св. архангел Гавраил :)
Св. Андрей, както казах, е ватопедски скит, но е посторен от руснаци и в началото е бил руски (преди век). След това е изоставен, почти разрушен и сега отново се възражда. Повечето му обитатели сега са гърци, но в него има монаси от няколко националности – вселенският му характер пролича особено на литургията – служеше (на гръцки) иеромонах Филотей, който е англичанин, помагаше му иеродякон финландец (Иосиф), но чухме “Верую”-то на финландски, а “Отче наш” прочете о. Георги от Дупница на славянски.
На 8 април (Светли четвъртък) сутринта след закуската отново отидохме до Карея. Успяхме с Алекс да влезнем най-после и в църквата към Зографския конак в Карея. Вече не знам колко пъти съм пробвал да се поклоня там – все уж няма никой, затворено. Този път имахме късмет да го видим. Там са последните икони, рисувани от Захарий Зограф.
От Карея се отправихме пеша (3-4 часа) до Ватопед – най-голямата св. обител на Атон. За 3 път го посещавах, за втори път спах там, и то точно в най-празничните му дни. Защото престолен празник на Ватопед е Благовещение – манастирът още беше пълен с поклонници и монаси. Освен че се поклонихме на светините му (най-почитан от които е може би поясът на Божията Майка), успяхме да се поклоним и на чудотворната икона “Виматарисса” (“Олтарница”, наричана и “Ктиторисса”), която иначе стои в олтара и е недостъпна.
През светлата седмица я изваждат навън, на 9 април сутринта (Светли Петък, Живоносний източник) дори направиха литийно шествие с нея. Беше вълнуващо да пия светена вода от аязмото, осветена от златен кръст, в който пък е вградена частица от Честния кръст, пред тази чудотворна икона… Иначе във Ватопед има още 7 чудотворни икони, успях пак да се поклоня на всички.
На тръгване в петък мислехме да се придвижим с корабче, но не ни взеха, нямаше място. Затова потеглихме към обяд пеша за Зографския манастир. Пътят е около 2 часа. По пътя при една почивка Мариан го налази змия. Не го ухапа, явно живинката си е търсила топлинка, но го стресна сериозно. Аз така и не я видях и тъкмо се възгордях колко съм праведен, че там не виждам никъде змии (а определено има доста) и хоп – наказаха ме. На пътя някой “гений” беше сложил няколко кошера и понеже се движех най-отпред, един рояк ме нападна, три пчели ме ухапаха. Болеше страшно и няколко дни ухото ми беше подуто, имах цицина на челото, подутина и на врата. Поне се смирих… Надявам се.
В Зограф беше доста различно – нямаше ги тълпите поклонници като в гръцките манастири, нямаше ги и повечето монаси и послушници – някои тръгнали на поклонение извън Св. Гора, други в България, трети изобщо не се и вясват там, дори за Великден :(
Но пък се оказа, че през последния Велик пост са постригали 5 нови монаси. Значи все пак братството расте. Дано лека-полека се напълни този манастир.
И все пак си бяхме у дома.
Службите бяха по-разбираеми и по-леки. Тъй като и тримата бяхме вече за поне пети път там, не обикаляхме много, почивахме си. На другия ден (10 април, събота) отидох до близката келия “Херово” да се видя с о. Атанасий – освен че си поприказвахме, там се наслаждавах и на тишината и спокойствието, далеч от всякаква човешка дейност и глъчка, от които не можеш да се отървеш дори в атонските манастири. Към обяд тръгнах пеша към арсаната на Зограф, по пътя се засякох с другите двама и навреме успяхме да се качим на “Св. Пантелеймон” и да излезем от Света Гора.
През Светлата седмица трапезите на Атон са празнични – всеки ден ядяхме някаква риба, боядисани (само в червено!) яйца, сирене и какво ли не, само без месо. Но не можахме да устоим на изкушението и в Урануполи седнахме на чаша узо и хтаподи на скара. Докато чакахме поръчката, успях и да се топна в морето. Е, макар и навън топло и слънчево, водата беше ледена, ама все пак друго си е да можеш след това да се похвалиш, че си бил на плаж. Па макар и в началото на април.
В София бяхме вече по мръкнало. Плачеше ми се – тъмно, мръсно, студено…
Още снимки от това и други пътувания може да видите в албуми Зограф и Атон.














