Skip to content

Албания

Паметник на Скендербег в центъра на ТиранаНа 22 май 2012 г. потеглих за още една шестдневна екскурзия с “Искони” (водещ Георги Тодоров) – този път до Албания. С Албена.
Тръгнахме нормално (6 часа сутринта), нямахме проблеми при минаването в Македония (8:00 до 8:40 часа българско време на двете бариери), нито по пътя. Почивахме на границата, а след това и на “Стражите” – това е място в западната част на страната, известно с мекиците си. В 14:35 CET вече бяхме в Албания, при пункта над Охридското езеро – Чафтан (Кяфасан).
Още в началото ни направиха впечатление две неща, които щяха да ни съпътстват постоянно при пребиваването ни в Албания – многобройните автомивки (Lavazh) и бункерите. Пътищата в тази страна са под всякаква критика, но пък места за миене на коли има в изобилие –  едно до друго, едно до друго. Не че са кой знае какви – маркуч и вода и я има чакълена настилка, я не… А бункерчетата са навсякъде – казват, че в края на техния социализъм вече са около 600 000 в цялата страна. Албания преживява един много див тоталитаризъм, който ние не можем и да си представим. Постепенно се изолира не само от света, но и от останалите социалистически държави и всички други са обявени за врагове. Затова са и многото бункери – всеки войник да си има по един и да се отбранява в него. Едва ли биха били ефективни обаче и добре, че не се е налагало да ги пробват. Но това огромно количество бетон и този труд по тях със сигурност не е помогнал за развитие на икономиката им. До промените автомобилите също са били само държавни, затова не е имало нужда от сериозни пътища и това болезнено си личи и днес. Май няма по-лоша инфраструктура в Европа.
Църквата на манастир Св. Иоан ВладимирПървата ни почивка (освен на границата) беше в Елбасан (16 часа). Не че видяхме много от града – спряхме в центъра, разходихме се малко из стария град, видяхме отвън една разколническа църква (“Св. Богородица”) и една католическа, малко руини и това беше. Е, Албена, каквато си е общителна, веднага попадна на българин-мюсюлманин от Голо бърдо, който гордо показа българската си лична карта, покани ни на кафе, но познанията му по-български бяха повече от скромни. Нямахме време за гостуване, така че след бързия тур се насочихме към манастира на св. Иоан Владимир – над Елбасан (в 17 часа бяхме там). Не се бавихме повече от половин час. Манастирът не е действащ в момента и няма монаси, а служи по-скоро за лагер за ученици. Близо хилядолетие там са се съхранявали мощите на светеца, но сега са в катедралата в Тирана.
Към 19 часа вече бяхме в Дуръс, настанихме се в хотела край морето и веднага с Албена се втурнахме към плажа, но не ставаше за къпане – заради лошото време морето беше бурно и въртеше много боклуци.

Катедралният храм Св. Благовещение, ТиранаНа 23 май веднага след закуска тръгнахме към Тирана и успяхме да хванем част от литургията в катедралния храм “Св. Благовещение”. Беше Отдание на Пасха и служеше негово преосвещенство Натанаил Агиорит, епископ на Аматия. Дядо Натанаил е грък (както повечето архиереи в албанската църква), бил е монах в Св. Гора и след това идва в Албания да помага, хиротонисан е преди няколко месеца.
След службата се поклонихме на мощите на св. Иоан Владимир и на св. Козма Етолийски. След това тръгнахме към Националния исторически музей (200 леки вход) – сбирката му е богата, но за нас най-интересен беше отделът с икони. След това пообиколихме с Албена из центъра, видяхме новостроящия се катедрален храм (грандиозна ротонда с огромна камбанария), разходихме се до парка, където хапнахме сандвичи, видяхме една странна църква, която повече ни приличаше на къща и се върнахме обратно към катедралата, където беше сборният ни пункт.
За тези, които не знаят, през 1967 г. албанският диктатор Енвер Ходжа обявява Албания за първата в света атеистична република – забранена е религията, всички църкви и джамии са превърнати в нещо друго (складове, киносалони, спортни зали, кошари) или са разрушени. Една много малка част от храмовете оцелява. След 90-те години на 20 век албанците започват да се връщат към вярата, строят се и нови храмове, но все още се намират църкви, които повече приличат на трафопост или хамбар. Архиепископ Анастасий е истински апостол за днешна Албания – възражда църквата, катехизира, строи храмове, болници, училища… Мисля, че това е единствената страна, в която православието е в настъпление, въпреки че ние традиционно я възприемаме като мюсюлманска. Всъщност не е, поне наполовина вече си е православна.
Главната църква на комплекса Св. Власий над ДуръсСлед обедната почивка напуснахме Тирана (иначе хубав град, има много велоалеи!) и се насочихме към “Св. Власий”. Това е един страхотен комплекс над Дуръс, включващ манастир (девически), семинария, училище с пансион за момичета, нещо като сиропиталище – за деца без родители или само с един родител. Впечатлиха ме не само новите храмове, но изобщо цялата дейност на църквата. Семинаристите в тази малка страна са горе-долу колкото в уж православна България. А и там църквата реално се грижи за хората – строи домове за сираци и бедни, болници и т.н. “Искони” са създали нещо като традиция – от предишните екскурзии хората правят дарения за децата в сиропиталището и следващата група ги носи (и вие можете да дарите, питайте в офиса на фирмата как). Децата не бяха неблагодарни – направиха ни малък концерт, изпяха няколко песни на албански, гръцки, английски (имам клипчета – тук и тук). Бяхме в “Св. Власий” от 15:20 до 16:50 часа, след това се насочихме към Дуръс (Драч по нашему, от латинското Dyrrachium), където групата посети Амфитеатъра (2 в. пр. Хр.). Аз и Албена само отвън го видяхме и снимахме (после разбрах, че сме изпуснали ценни мозайки, християнски, от 2. век сл. Хр.), след което се разходихме малко из града и отидохме на вечерня в църква “Св. Асти и св. Павел”.

Църквата Св. Асти и св. Павел, ДуръсБеше навечерието на Спасовден и мисля, че богослужението беше по-важно. Службата беше на албански, но я разбирахме – и реда, и песнопенията са си като (правилните) наши. Смешни (но и трогателни) бяха псалтите – трима, от три поколения, но явно не разбираха много, защото всички песнопения ги изкара свещеникът, а те само припяваха “Мъширо, о зот!” (Господи, помилуй!). Иначе всичко беше много хубаво, включително самият храм. (Храмът е посветен на св. апостол Павел, който много вероятно да е спирал в Дирахион при пътуванията си. И на св. Астий – eпископ на града по времето на император Траян (98-117). Изобщо по земите на днешна Албания са просияли много светци, забравени или неизвестни за нас днес).
Вечеряхме в едно крайбрежно ресторантче в Дуръс – риба, естествено. Като цяло цените в Албания са като тукашните или по-ниски, храната обаче е вкусна.
На 24 май, Възнесение Христово, напуснахме хотела в Дуръс и се насочихме към Берат (Berat) – най-хубавото място от тази екскурзия.

Църквата Св. Троица при цитаделата на Берат

Името на града идва от българското Белград, Белиград – заради белият камък, от който са построени къщите и крепостта. Българските топоними не се изчерпват само с името на града – реката, която се вие около него, се казва Осъм (Osum), християнският квартал на хълма срещу крепостта се казва Горица…  Иначе градът е основан още в древността (най-ранните данни за заселници по тези места са от 6 в. пр. Хр.). Бил е част и от Първата българска държава, и от Втората, митрополитски център. Сега Берат (поне старата му част) е град-музей под закрилата на ЮНЕСКО. Старите му къщи, крепост и църкви са успели да впечатлят дори Енвер Ходжа, който ги запазва като паметник на културата, вместо да разруши храмовете. В Музей на иконата “Онуфрий” (бивша църква “Св. Успение Богородично”, вход 100 леки) има хубава сбирка на икони, тук се пазят (или по-точно са се пазили) мощи на св. Горазд и св. Ангеларий (от св. Седмочисленици). Хубави са и другите запазени църкви, почти всички със доста добре съхранени стенописи от 14-16 век – “Св. Константин и Елена”, “Св. Богородица Влахернска”, “Св. Никола”, “Св. Троица”, “Св. Тодор”. Местният екскурзовод беше много любезен. Успях доста неща да наснимам, въпреки тъмният интериор и мрачният, облачен екстериор. Обедната почивка беше в новата част на града и с Албена успяхме да посетим и новата градска катедрала – “Св. Димитър”.
Църквата на манастира Св. Богородица, при Аполония ИлирийскаСлед Берат (14 часа) се насочихме на юг към Гирокастър. По пътя се отбихме край Фиер да разгледаме останките от древната Аполония Илирийска. Някога този голям град е бил край морето, но наносите постепенно затлачили долината и днес руините са навътре в сушата. Аполония също е обект на ЮНЕСКО, билетът е 300 леки. Край останките от амфитеатъра, Булевтериона и други камъни има и манастир – “Св. Богородица” (в официалната брошурка пише, че църквата е от 12 в., според мен сегашните останки са по-късни). Днес не е действащ, но е атрактивно място и това си пролича и по двете групи младоженци и сватбари, които се скъсаха да се снимат там. Престояхме в Аполония от 17 до 18 часа и отново потеглихме към Гирокастър. Пристигнахме в хотела чак в 22:25 часа – както казах, пътищата в Албания са ужасни.
Останки от Голямата базилика в БутринтНа 25 май посетихме първо Бутринт – отново обект на ЮНЕСКО (вход 500 леки), град от римско време в руини разположен на полуостров в езеро, свързано с морето, сега съвсем близо до гръцката граница. Всъщност се предполага, че Буринт е основан 8-7. век пр. Хр. – според легендата негов основател е Хелений, син на троянския цар Приам, римски става едва през 3 в. пр. Хр., през 9 в. за кратко е в границите на Първата Българска държава. Разгледахме подробно останките и музея между 10 и 12 часа. След това отидохме до близкият курортен град Саранда за обедна почивка. Аз и Албена изкарахме това време на плажа и най-после успяхме да поплуваме в морето. Посетихме и близката до плажа църква “Св. Харалампий”.
Саранда е град на хубаво място, край прекрасно море, но е ужасно презастроен. Огромни нови сгради и малки улички без място за паркиране. Иначе като цяло южната част на Албания е с по-добри пътища, заради близостта си с Гърция. Там голяма част от населението претендира, че е гръцко, много от надписите са на гръцки и Татковината им се грижи за тях.
Към 16 часа бяхме отново в Гирокастър ( Аргирокастро) – също град под закрилата на ЮНЕСКО, родно място на Енвер Ходжа. Тъкмо тръгнахме да разглеждаме града и заваля. Прибрахме се в хотела да изчакаме, ама съм заспал и когато тръгнахме с Албена из града вече се здрачаваше и видяхме само една църква и крепостта отвън. Не мисля, че сме изпуснали кой знае какво, Гирокастър определено не е толкова хубав както Берат. Но пък отидохме на кръчма – едно чудесно заведение със страхотен изглед към целия град и с невероятно любезен сервитьор.

Стенопис в църквата на ЗерватИзключително лошият път ни отказа да посетим манастира Арденица и Балша (макар, че при една нощувка във Фиер, вместо първата в Гирокастър, нямаше да е такъв проблем), както е по програма, затова на 26 май тръгнахме на юг към гръцката граница. Малко след Гирокастър спряхме в село Зерват (8:30-9:30 ч.)  – като компенсация за непосетената Арденица. Църквата в селото – “Св. Успение Богородично”, е от 13-14 век, възстановена през 16 в., от това време са и стенописите й. Преди няколко години гърците (самото село също е гръцко) са консервирали фреските и някои икони, но съвсем наскоро храмът е бил разбит и ограбен, всички икони, венчилката и изобщо всичко, което може да се отмъкне, е откраднато, останали са само стенописите, добре, че поне не са ги съсипали. Стенописите са страхотни, снимах ги доколкото позволяваше светлината.
За по-бързо на път за Корча минахме през Гърция – по магистралата. Споменах ужасните пътища в Албания, нали?
Спряхме за малка почивка в Янина (около 12 часа), където посетихме и къщата на св. Георги Янински. Обедната почивка беше в Касторя (14:30 ч.), край езерото. Нямаше време да видим каквото и да е в този прекрасен град, само хапнахме консервите си, нахранихме гъските и потеглихме пак към Албания. В 16 часа бяхме в Корча.
Катедралният храм Възкресение Христово в КорчаИмето на Корча идва от българското Горица, на гръцки градът се нарича Корица. Посетихме музея на иконата (вход 200 леки) – с хубава сбирка, ама не даваха да се снима. Някогашна църква е прерязана на две и едната част е превърната в музей, а другата половина вече си функционира като храм. По-впечатляваща обаче е новата катедрала – “Възкресение Христово” (Katedralja “Ngjallja e Krishtit”). Там хванахме за малко вечернята – свещеникът служеше на гръцки, май беше грък, псалтът пееше на албански, но както се оказа е българин, или поне славяноезичен. Близостта до Република Македония кара много от етническите българи да се наричат македонци, ако изобщо показват етническата си принадлежност. Тъй като групата бързаше да се настани в хотела, не можахме да изчакаме края на службата. Но вечерта направихме един бърз тур из града и видяхме, поне отвън, още няколко църкви. Корча определено си е православен град, независимо дали жителите му се броят за гърци, албанци, власи или българи. Всъщност май са от всички изброени.

Воскопоя, храм Св. АтанасийНа 27 май валеше. Това не ни попречи да отидем до близката Воскопоя (Voskopoje, Москополе). През 17-18 в. Москополис бил голям град, с много църкви, един от най-големите културни и християнски центрове на Балканите със собствена печатница. Въпреки че населението му е било и сега е изцяло от власи, той бил един от центровете на елинизма в региона. Сега е малко село, а част от църквите, които някога са били в града, днес на практика са извън него. Но пък са много хубави, предимно от началото на 18 век, със все още запазени стенописи. Можехме да снимаме на воля, но беше тъмно в тях. Посетихме църквите “Св. Никола”, “Св. Богородица” (Успение) и гробищната “Св. Атанасий”, от които само първата е действаща (хванахме края на литургията). Отдалеч снимахме още няколко, без да влизаме в тях. За влизането в църквите имаше общ билет по 300 леки.
Гробът на преп. Наум Охридски, в едноименния манастирОколо 11 часа тръгнахме към Охридското езеро. Този път пресякохме границата от южната страна на езерото, при “Св. Наум”. Тук ни беше и обедната почивка (13:45-14:50 ч.) – който искаше можеше да посети манастира, който искаше – само заведенията пред него. Дъждът не даваше много възможности, но аз и Албена се насочихме към манастира. Поклонихме се на мощите на св. Наум Охридски, а от магазина към манастира накупих чаши, вино, ракия, тамян – армагани за мен и за църквата “Св. Наум” в София, в която ходя всяка неделя. Отбихме се и до аязмото – там са построили нов храм на св. Петка, бях го виждал предния път само като строеж.
Пресякохме цяла Македония, пак със спирка за мекици на Стражите. В София бяхме чак след полунощ.

Като цяло Албания много ме впечатли. Тази толкова близка до нас страна всъщност е и много непозната, или поне са грешни стереотипите ни. Езикът – да, изключително чужд и неразбираем, макар че бързо правехме връзка, примерно между често срещаното там сега заради кризата Shitet – “Продава се” (ние си имаме и “шиткам”). Повечето обаче си е нашенско, балканско. Е, не очаквах да видя толкова църкви – и стари, и нови – за мен преди това Албания беше символ на арнаутите мюсюлмани, а се оказа доста православна. Въпреки беднотията, успяват да строят нови храмове, да възстановяват стари, имат си православно радио и телевизия, издават много книги – приятно е да виждаш добре отпечатани богослужебни книги, а не както тук, където всичко е фототипно и нечетливо. При това служат на разбираем език. Вече има и албанци епископи, а и солидно количество свещеници. Съответно има и много вярващи, които са християни не само по име, а по поведение. Има какво да научат нашите владици от техните, ако се сетят, че са пастири, а не вълци на стадото.
В Албания има повече запазени паметници от Средновековието, отколкото у нас, особено в по-забутаните и трудно достъпни места. Също има и много останки от Античността. Пътуването беше полезно и за патриотизма ми – сега поне знам, че в Европа има по-бедна страна от България, с много по-лоши пътища. Всъщност точно това би ме спряло пак да ида там, или поне няма да е скоро. Но непременно отново бих посетил тази страна.

 

Снимки можете да видите в албуми Албания, Православна Албания и малко в Православна Вардарска Македония.