Една от най-хубавите ми екскурзии с Искони беше в Беломорска Гърция между 26 и 28 септември. Водач на групата беше д-р Павел Павлов.
Първата ни спирка беше в Драма. В центъра има прекрасен парк около изворите на Св. Варвара. Там е и едноименната църква. Използвах времето докато другите се захласваха по патиците и гъските в езерото да се разходя малко и посетих гробищната църква Вси Светии и огромната квартална църква Св. Пантелеймон. В последната ме посрещна много любезен свещеник, който се опита да говори с мен, но неговият български беше по-зле и от моя гръцки (който пък е съвсем зле). Все пак беше дружелюбен.
От Драма се насочихме към Кавала, като спряхме първо преди Филипи, до един нов баптистерий, посветен на св. Лидия. Указано е мястото, където според преданието св. апостол Павел е покръстил първата европейка – именно св. Лидия. Явно и в днешно време мястото се използва за кръщения. Следваше спирка при разкопките на древния град Филипи, където “апостолът на езичниците” за първи път се е подвизавал в Европа. Не влязох с групата, тъй като само преди 3 месеца бях разгледал руините и не ми се даваха още 3 евро за вход. Използвах времето да се разходя до близкото градче Кринидес, където посетих църквата Св. Христофор.
След Филипи се насочихме към град Кавала, но не спряхме в него, а го заобиколихме и отидохме до пристанището на Керамоти, откъдето взехме ферибота за остров Тасос. Настанихме се в хотелче в Потос, в югозападната част на острова, оставихме си багажа и веднага тръгнахме към Теологос – много приличащо на родопско градче, високо в планината, с хубави кръчми, една от които уважихме.
Прибрахме се в хотела вече по тъмно.

Сутринта на 27 август станах рано и се разходих по плажа. Беше облачно, а и нямаше време за плуване, затова си останах само с намокране на краката. След закуска потеглихме. Първо посетихме манастира Св. Архангел Михаил – (девически) метох на светогорския манастир Филотей. В стария храм се съхранява чудотворна икона на св. арх. Михаил и пирон от св. Кръст Господен. Поклонихме им се и пак потеглихме, този път за Алики – останки от древно селище, на южния бряг на о. Тасос. След като разгледахме руините се насочихме към главния град на острова, откъдето взехме ферибот за Керамоти. На практика за тези два дни направихме обиколка на целия остров по крайбрежието му. Много хубав, зелен, различен от другите гръцки острови Тасос е известен със своя мед, със своя зехтин и със своя мрамор. Меда и зехтина опитах, мрамора само го погледах. :)
От Керамоти се насочихме към Кавала, прекрасен град, който пак преди 3 месеца бях разгледал. Затова пропуснах посещението в крепостта, но я обиколих отвън и се разходих из живописните улички около нея. Отново отидох до църквата Панагия в стария град, но и този път беше затворена. Седнах в едно кафене срещу нея за втори път и пак си поръчах любимото кафе елинико глико…

След Кавала посетихме девическия манастир Св. Богородица Икосифиниса, наричан и Козница, в планината Пангея (Кушница), между Кавала, Серес и Драма. Много хубав манастир, посрещнаха ни добре и ни почерпиха, както си е редно. Въпреки, че точно тук разправят как манастирът е пострадал през Втората световна война от българските окупатори.
На път за Атон спряхме и в комплекса Света Лидия, близо до Аспровалта, над морето. Това не е истински манастир, а по-скоро учебно-възпитателен център за деца и юноши. Но внушително направен. Д-р Павлов сподели, че тук вече идват като на лагер през лятото и български деца.
В Урануполи пристигнахме по тъмно и се настанихме в четиризвездния хотел Акти – в същия в който бях и през май-юни. Далеч е от града, но това не ми попречи да отида пеша до любимото си заведение там и да вечерям още по-любимите хтаподи с гръцка салата и узо.

Сутринта отидохме вече организирано до Урануполи и се натоварихме на корабчето “Кап. Фотис”. Разбира се, докато чаках не пропуснах да се отбия в градската църква “Св. Константин и Елена”.
Туристическото корабче направи един тур покрай западния бряг на Света Гора до Агио Павлу и обратно, като на отиване се движеше на около 200 метра от сушата, а на връщане се дръпна още по-далече. Все пак се виждаха част от манастирите от тази страна на полуострова и хората се забаляваха. На мен ми беше тъжно, че съм толкова далече от Света Гора.
Но пък се превърнах в един момент на екскурзовод, като обяснявах на висок глас при кой манастир сме и какво се вижда. Около мен постепенно се събраха хора и жадно гледаха ту картите, ту брега, слушайки ме къде сме. Включително и чужденци – все пак на френски, руски и български “Зограф” и “Дохиар” звучат сходни…

Последната ни спирка от това пътуване беше край Суроти, село до Солун. Тук, в исихастирия Св. Иоан Богослов е гробът на Стареца Паисий Светогорец, тук има и частици от мощите на св. Арсений Кападокийски в едноименната църква. Валеше дъжд, но това не ми попречи да се поклоня на гроба, с любимата ми книга в ръка – “Писма” на Паисий Светогорец. Дъждовните капки милостиво скриха сълзите.

И последно за 2008 година – между 17 и 19 октомври печатницата в която работя (Европринт) направи тиймбилдинг в Охрид. Ясно е, че на такова място няма да пропусна да посетя всички възможни църкви и да се поклоня на мощите на св. Наум Охридски и св. Климент Охридски. Успях да посетя и музеите и църквите, които бях пропуснал при предишното ми идване тук. Успях да присъствам и на две служби – на вечерня в “Успение на Пресвета Богородица” – Каменско и на литургия в “Св. Климент и Св. Пантелеймон” на Плаошник. Това всъщност се оказаха и двете единствени действащи църкви в Охрид, град който някога се е хвалел с 365 храма. То църквите и сега не са малко, но повечето са затворени или са музеи. А и в действащите беше доста празно – 10 човека на неделна литургия в църква, в която са мощите на св. Климент… тъжно… Но факт. От Св. София ме изгониха защото съм с фотоапарат… Но пък в няколко други църкви хората бяха много любезни, още повече като разбираха, че съм от България. Сравнявайки това пътуване с другото от преди по-малко от месец, в Егейска Македония, контрастът е огромен. В хората, не толкова в природата или в сградите. Дано Бог помага на вярващите в Република Македония!
Амин.

Снимки можете да видите в албуми Гърция и Македония.

Мина време, много неща забравих, но ще се опитам да нахвърлям схематично разните мои скитания, организирани или не, с други или сам, случили се през 2008 г.

Първото хронологически е от 2 февруари, когато заедно с Марин и неговата кола отидохме до родния му град Пловдив. Тръгнахме сутринта и се върнахме вечерта, но успяхме да видим Стария град, катедралната църква Св. Успение Богородично, Св. Димитър (чиста, бяла, мраморна, с каменен иконостас), митрополитската Св. вмчца Марина, Св. Неделя, Св. Никола, Св. Петка, Св. св. Кирил и Методий, пищната Св. св. Константин и Елена. Повечето храмове бяха отворени и новоремонтирани или се ремонтираха в момента. Казаха ми, че някои като Св. Петка и Св. Димитър не са били отваряни от десетилетия. Похвално е, че новият им митрополит се е задействал и нещата в Пловдив са живнали. Снимки има в албум Пловдив.

В един от най-студените дни, на 24 февруари се вдигнах пеша и с градски и междуградски транспорт до Елешнишкия манастир “Св. Успение Богородично”. Хубаво място в Стара планина, в подножието на връх Мургаш. Човекът, който обитава манастира доста се изненада като ме видя пеша посред зима да пристигам бодро-бодро. Църквата е реставрирана скоро, но иначе манастирът не е действащ,, няма монаси. Пътьом минах през църквата Св. вмчк Георги (1899) в с. Елешница (бивше Йорданкино). На връщане издирих църквата Св. Николай Чудотворец в с. Желява, над нея извън селото посетих и двете църкви Св. Петка, едната останала от някогашния Желявски манастир, другата чисто нова.

За 1 март приятели от Фото Форум ме поканиха да се разходя с тях, с коли, до Батак. Приех, разбира се. В Батак видях църквата Св. Успение Богородично (1912), но не влизах вътре, беше затворена. Старата беше отворена. Историческата църква костница Света Неделя (1813) е единствената оцеляла сграда в Батак след Априлското въстание 1876 г., когато в нея около 2000 души, предимно жени, деца и старци са пострадали мъченически за вярата си. Сега е музей. Посетих и историческия музей на града. Качих се и до един нов параклис – Св. архангел Михаил, строен от руснаци, в типичен руски стил. Хапнахме в едно заведение до язовира.
На връщане минахме през Пещера и се отбихме в църквата Св. Петка (изградена около 1710 г., изгоряла при пожар през 1902 г. и възстановена отново). В село Дебръщица, Пазарджишко, видяхме старата църква Св. вмчца Неделя. Построена през 1761 г. от преселници от дебърска Македония, първоначално от дърво, а впоследствие от камък и кирпич. През 1900 г. е разширена и е издигната камбанарията. Но не влязохме – беше затворена. За сметка на това наблизо имаше чудна нова църква – Св. Димитър, издигната през 2007 г. от Людмил Димитров Георгиев в памет на баща му. Много хубава, истинска църква. Впечатли ме и това, че беше отворена, въпреки, че нямаше никой да я пази. Свободно можеше всеки да си вземе свещи, да си запали, като разчитаха само на добрата воля на посетителите. Имаше изложени и шишета със светена вода, книги, DVD-та, също на самообслужване. Такова нещо бях виждал само в Гърция, не очаквах да го видя и у нас.

На 6 април беше първата ми организирана екзкурзия за 2008 г. – до Кюстендил и Бобошево, с фирма Искони. В Кюстендил посетихме Регионалния исторически музей, много е хубав. Бяхме и в църквата Св. Успение Богородично (1816) – с три купола, наскоро реставрирана. Църквата Св. вмчк Георги в кв. Колуша сега е музей. Строена е 10.-11. век. През 19. век е разрушена от турците (до основите на сводовете). През 1878-1880 г. е възстановена, през 20. век реставрирана. Отидох да видя и църквата Св. Димитър, както и двете Св. Мина – стара и нова. По-старата е от 1859 г., била е манастирска църква. Новата катедрала Св. вмчк Мина е от 1934 г. Не пропуснахме да видим и Художествената галерия, пълна с картини на Владимир Димитров – Майстора. По програма трябваше да посетим и манастира Св. Лука, но се оказа, че до него не може да се стигне с автобус и го пропуснахме. По пътя за Бобошево спряхме до едно параклисче – Св. Иван Рилски, край село Пастух.

Преди Бобошево спряхме да видим църквата Св. Теодор, строена в първата четвърт на 11. век – сега руина, опакована в дървена барака, но без успех това да я опази. Страхотните стенописи си отиват безвъзвратно отмивани от дъжда и надраскани от вандали и сякаш никой не мисли за тяхното опазване. А наистина са много ценни.
Не по-малко ценни за мен са стенописите в църквата Св. Богородица в центъра на Бобошево – един от най-впечатляващите храмове в България! Сградата й е построена от “първомайстор Миленко от Радомирското село Блатешница” през 1851 г. Основите на църквата са 24 м дължина, 8 м ширина, трикорабна базилика, вътре е засводена с 18 слепи купола, висока е над 6 м. Изцяло изографисана. Не бях виждал толкова шарен храм. Дано я опазят, защото както се оказа част от иконите са откраднати и от иконостаса ни гледаха дупки. Самият иконостас не е нищо особено, но стенописите са уникални.

Снимки можете да видите в албуми Кюстендил и Бобошево.

На 26 април, в навечерието на Великден се вдигнах с колелото на поредните обиколки – този път около София, към Панчарево и Кокаляне. Преди време бях попаднал на списък с храмовете от Софийска епархия в pravoslavie.bg и той започна да ми служи като ориентир (макар и както се оказа да е непълен). На този ден покрих последните обекти в този план. Списъкът с линкове към снимки на съответните храмове можете да видите тук в този блог.
Първо минах през Симеоново, през църквата Св. арх. Михаил и през гробищната Св. Рождество Богородично (1999) – и двата са много хубави на вид храмове. След това се отбих в църквата Св. вмчк Георги Победоносец (1879) в с. Бистрица. Хубава стара църква, но не влязох тъй като засякох погребение и не исках да се бавя. Минах през с. Железница – църквата Св. Успение Богородично. Оттам покрай реката, по един гаден път и с доста лутане се спуснах до Дяволския мост, пресякох шосето и отидох до Урвишкия манастир “Св. Николай Летни”.

Манастирът няма монаси, само двама възрастни хора живеят там. Беше пусто, но в околността имаше доста туристи.
От манастира по Самоковско шосе се спуснах към София. Отбих се първо в Кокаляне където видях един нов параклис – Св. Успение Богородично във вилна зона Китката. Оттам отидох до кокалянската църква, Св. Георги Победоносец (1860 ) – много хубава малка църква, със запазени стенописи, с много любезен млад свещеник (май се казваше отец Иван) и с изключително нелюбезни бабички-клисарки.
Следващата ми спирка беше църквата Св. вмчк Димитър в кв. Панчарево. Строена 1882, ремонтирана 1953, трудна за снимане тъй като е плътно обградена от други сгради.
Последната спирка преди да се прибера в Младост беше горублянската църква Св. вмчк Георги.

На 3 май си направих една разходка до Лозен, с колелото. В Горни Лозен минах край новостроящата се църква “Св. Атанасий Велики” и отидох до старата селска църква, в горния край, при гробището – Св. Николай. Хубав храм, но затворен. Между Горен и Долен Лозен минах и покрай параклис “Вси Светии – Св. Пресвета”, затворен. Следващият по пътя ми беше “Св. Харалампий”, също затворен. Изобщо в двете села, сега обединени в едно, има много параклиси, но неизбежно възниква въпросът за какво са толкова, като са все заключени и празни. Минах и покрай други – “Пресвета Богородица”, “Св. Георги”. Църквата “Св. Георги” при гробището на Долни Лозен обаче беше отворена. И имаше какво да се види – строена 1873, изографисана през 1874, днес тя е ремонтирана и реставрирана и изглежда много добре. Стенописите й май са дело на зографа, който е рисувал и манастирът “Св. Спас” – високо горе в планината. Лозенският манастир “Св. Възнесение Господне” (Св. Спас) е девически, но май необитаем. Като го посетих имаше една монахиня, но тя доколкото разбрах е дошла временно от друг манастир. Църквата (строена 1821 г.) е много красива, с три купола, изцяло изографисана.

От планината се спуснах за 9 минути до другия Лозенски манастир – “Св. ап. Петър и Павел” – долу в равнината, край магистралата. Чисто нов, красив и пълен с монахини, този манастир е един от малкото истински действащи около София. Главната му църква е в неовизантийски стил, има и поне още два параклиса в околните сгради. И беше отворена за посещения, макар и в нея следобяд да нямаше никой – истинските монаси спят следобяд, защото службите им започват още по тъмно, в 4-5 сутринта.
На следващия ден, 4 май (неделя), тръгнах пак с колелото от Младост към Панчарево, минах по язовирната стена и се озовах в село Герман. В църквата “Св. Николай” литургията току що беше свършила. Тръгнах за Германския манастир напряко през планината и както мъдро е отбелязано, прекият път не винаги е най-бърз. Все пак към обяд стигнах до него. Германския манастир е посветен на св. Иван Рилски Чудотворец и е подворие на Зографския манастир (каквото и да означава това). Мъжки, действащ. С много котки – още едно доказателство, че това е истински манастир :).
Храмът е построен 1885 г., на мястото на по-стар. Имаше много хора, планината и близостта до столицата привличаше не само поклонници, но и много туристи.

На 5 и 6 май пътувах с Искони за Кърджали. Доста далечен маршрут, но пък сам едва ли някога бих се вдигнал да посетя онзи край. В Кърджали посетих още при пристигането си централния градски храм Св. Георги – току-що ремонтиран, с нови позлатени кубета.

Настанихме се в Православното духовно средище Св. Успение Богородично (в кв. Гледка на Кърджали) – създадено и стопанисвано от отец Боян Саръев. Добре направено, новичко, жилищните сгради са изографисани щедро отвън. Постояхме малко и тръгнахме към за археологическия комплекс при село Татул. Внушителни руини, останали от хилядолетия. Там ни показаха «гроба на Орфей», после ни обясниха, че това не е гробът на Орфей, а журналистите така го преувеличавали. Добре, ама аз си купих от Перперикон една книжка на проф. Овчаров и самият той така е нарекъл разделът за Татул…
Следваше Перперикон. Още по-внушителни руини, останки от различни епохи. Прибрахме се на залез в Кърджали. Не спах добре в комплекса на о. Боян Саръев – бяхме нагъсто настанени по 4 човека в стая за двама (с матраци по пода), а в съседна стая се вихреше купон до късно. Явно и този център няма да е по-различен от останалите ни манастири, отдавна превърнали се в място за ядене, пиене и песни. Сутринта рано цъфнах в църквата – бяхме не повече от десет човека за литургията, половината от тях – от групата ни. Когато излязох от църквата след литургия видях, че дворът е пълен с хора, но явно пак бяха дошли за купон. Така де, Гергьовден в представите на българите си е празник за ядене и пиене, не за молитви…

След като се събрахме тръгнахме за възстановената църква на средновековния манастир Св. Иоан Предтеча в кв. Веселчане на Кърджали. Казват, че някога там е било епископско средище. Сега е една кичозно новопостроена църква – боядисана в нелепо розово, върху него пък са нарисувани тухли и уж стърчащи камъни. Кому е нужно това псевдореставриране, не разбрах. Но местните се радваха и хвалеха с постижението си.

Накрая посещетихме Регионалния исторически музей в Кърджали – ето това наистина си заслужава да се види! Много богата, добре подредена сбирка и много любезни служителки.

На Перперикон ни бяха показали макет на владишки амвон, намерен там в руините на църква (казват ползвал го св. Никита Ремесиански през 4. век) – в музея видяхме оригиналът.

Снимки можете да видите в албуми Кърджали и Православен Кърджали.

На 25 май тръгнах с колелото на запад от София. Първо спрях в Божурище и посетих новата им църква Света Троица – хубав храм, с малко странен иконостас, но казаха, че бил каноничен.

Насочих се към Костинброд. И спуках гума. Висях почти целия ден там докато намеря някой с вулканизатор, който да работи в неделя. Все пак добри хора ми помогнаха, нахраниха, даже почерпиха с ракия. На връщане минах пък през Волуяк – видях църквата Св. Георги в центъра на селото и гробищната Света Петка. Отбих се и в Св. Николай в кв. Връбница.

На 28 юни пътувах с Искони мо маршрут Сопот, Карлово, Калофер, Калоферски манастир.

Първата ни спирка беше в центъра на Сопот – посетихме къщата музей на Иван Вазов. След това и девическия метох (с църквата Въведение Богородично) и църквата над него, Св. ап. Петър и Павел. Уплътних си времето като отидох да видя и Сопотския манастир Св. Спас (действащ, сега девически), в който е постриган за монах Васил Левски (като дякой Игнатий).

В Карлово посетихме църквите Св. Никола (1847) и Св. Богородица (1847) – големи внушителни храмове. Отидохме и до къщата-музей Васил Левски, в двора на музейния комплекс има и параклис – посветен на Всички български светии. Тук се пази като свети мощи и кичур коса от Апостола на Свободата. Църквите ми харесаха, въпреки че във втората една лелка по късо клинче и по потник ми се развика, че е забранено със закон снимането в храма. Мислех да я питам не знае ли как трябва да е облечена и как трябва да се държи в храм, но се отказах.

В Калофер посетихме къщата музей на Христо Ботев. Видях (само отвън, беше заключена) и църквата Св. Богородица в центъра, над музея. По-интересно беше в Калоферския девически манастир Въведение Богородично. Отвън игуменката схимонахиня Валентина безспирно приказваше на посетителите, но на мен ми беше по-уютно в църквата, където се отслужваше вечернята. Докато групата се събираше взех време да отскоча и до храм Св. арх. Михаил на отсрещния хълм, също затворен, но интересен и отвън.

И трите града са почти напълно изгорени и разрушени по време на Освободителната руско-турска война през 1877 г., през Страшното, както пишеше на един паметник в Карлово. Съответно всички музеи и повечето храмове, които видяхме са наново построени, без да е много сигурно къде са били оригиналите и дали така са изглеждали. Беше ми много-много нелепо да гледам измислените експонати. Особено след като преди по-малко от месец се бях върнал от Света Гора – едно много по-автентично място (виж текст за това). Историята трябва да се уважава, но може би по по-адекватен начин.

Снимки на храмовете има съответно в албуми Сопот, Карлово и Калофер.

Много по-интересно ми беше на следващото пътуване с Искони, на 19 юли в Пазарджик, Старосел и Панагюрище. Една от най-хубавите църкви в България е Св. Богородица (1837) в Пазарджик. А иконостасът й, поне според мен си е направо номер 1 за страната. Няма да се впускам в подробности за този храм, това е работа на учените, но съвсем отговорно заявявам, че този храм трябва задължително да се види. Има два параклиса в притвора плюс един отвън, северно – Св. Неделя. Използвах времето за почивка да отида да видя и църквата Св. св. Кирил и Методий (1872) с щъркелово гнездо на камбанарията и с двор застлан с мюсюлмански надгробни плочи. Иначе хубав храм, беше и отворен. Посетих и църквата Св. Петка (1852), още по хубав малък храм, също отворен за богомолци. Групата се беше съсредоточила повече в музеите, но аз не проявих интерес.

Следваща спирка беше тракийската гробница в Старосел. Не знам дали си струва посещението, беше затворена. А отвън изглеждаше като могила и толкоз. Все пак отидохме до разкопките на друг древен храм наблизо, срещу него пък имаше параклис Св. Илия.

В Панагюрище посетихме църквата Св. Въведение Богородично (1818) – хубав възрожденски храм. Изтичах да видя и църквата Св. Георги (1856), но беше затворена и си останах само със гледането отвън.

На 20 юли, Илинден, след литургията в енорийския ми храм (Покров Богородичен) спонтанно тръгнах към Илиенския манастир. Там беше пълно с хора, гласяха курбан, беше отворена и старата църква, което пъвоначално ме зарадва, но като видях натрупаните в притвора каси с бира и безалкохолно, хладилниците в храма, свещите, които одимяваха новоконсервираните средновековни стенописи, лелките, които лепяха свещите по олтарния камък… отврат. Тръгнах да пътувам из района. В кв. Требич видях гробищната църква Св. Георги и селската – Св. Николай. И двете бяха затворени. Така де, беше неделя, при това Илинден, що да ги отварят… В Мировяне църквата Света Троица също беше затворена. Свети Архангел Михаил в село Доброславци – също. Случайно в село Житен видях на едно баирче хам – оказа се църквата Рождение Богородично. Било е манастир в 13. век, опожарен през 1650 г., остава оброчище. Реставриран през 1880 г. като манастир Св. архангел Михаил, осветен храм през 1920 г. През 1935 г. построена камбанарията. През 1979 г. основно ремонтиран и обновен. Така пишеш на табелка, иначе беше безлюдно и заключено и тук. Обаче пък в село Голяновци църквата беше отворена и пълна с хора – беше посветена на Св. Илия и имаше празник. Май затова другите всички бяха затворени – отишли са да празнуват по съседните села. Де да беше така…

Най-крайната ми точка за този ден беше с. Драговищица и църквата му Св. Николай.

На връщане минах да видя и църквата Всех Светих в с. Мрамор – излишно е да казвам, че и последните две бяха заключени.

На 3 август се вдигнах с колелото на поредната си обиколка около София. И всъщност изминах най-дългото си разстояние за един ден – 96 км. Тръгнах от Младост и по Околовръстното се насочих към Казичене. Преди селото снимах отгоре нещо като манастир. След това по пътя към Горни Богров спрях за почивка край един параклис, Св. Илия. В олтара на старата църква на Горнобогровския манастир Св. Георги успях да видя прочутия камък, който расте. Снимах и църквата Св. Харалампий в с. Горни Богров – затворена иначе, какво като е неделя. Затворена беше и църквата при гробището на с. Яна – Св. Яна. Така и не разбрах какво имат предвид с това и коя е всъщност тази светица, на която цяло село носи името. Отворен беше обаче един малък параклис Св. Никола – но целият в паяжини, явно по-скоро не е затворен. Видях и една изоставена, но още несрутила се църква в същото село.

Минах покрай комбинат Кремиковци и се отбих в църквата Св. Никола в Бухово – тя беше отворена. Оттам опънах нагоре в Балкана и стигнах до единия Буховски манастир – Св. Арх. Михаил. Хубаво място, хем близо до големия град, хем закътано, тихо и спокойно. Влезнах в църквата, поприказвах си с един човек там (не беше монах, но живееше там и се грижеше за обителта). После се спуснах обратно към селото, минах през него и отидох до другия Буховски манастир Св. Мария Магдалина. Този беше абсолютно необитаем и затворен. И предлагаше чудесен изглед към Кремиковските комини. Съдейки по боклука, това беше по-скоро място за запои, не за молитви. Но горещия летен ден явно не предразполагаше и за купони, така че поне там намерих спокойствие и време за себе си.

На връщане минах през Сеславци. Исках да посетя новата им църква, Св. Георги, но отново беше затворена. Минах и през гробищната им църква и се насочих към с. Кремиковци. Тук случих – храм Св. Петка в Кремиковци е една много приятна църквичка, при това отворена, макар и празна, с добре поддържан двор, със запазени стенописи вътре.

Минах през Челопечене и отидох до Челопеченския манастир – девически, с поне два малки храма в двора, май старостилен, но така и не разбрах подробности – никой не се появи. То ако е истински манастир така и трябваше да е – неделният следобед, особено в горещо време не е за гости.

В кв. Ботунец видях църквата Света Троица (1904), хубава, в градския парк, явно скоро ремонтирана. Е, да – затворена. Ама то пък никой не е длъжен да отваря столични храмове в неделя, нали? То неделя си е почивен ден… Щом аз не съм на работа, а се мотая с колелото, що другите да са по-различни, и те са хора…

17 август – Владая, Кладнишки, Мърчаевски манастир

24 август – Елин Пелин, Равно поле

1-10 септември – Бургаско

(ЩЕ СЕ ДОПЪЛВА!)